Embedded Files
Стефани Кайзер и д-р Андреас Салмхофер от изследователския център на Мемориала Маутхаузен в момента ръководят изследователски проект за българските затворници в концлагерната система Маутхаузен-Гузен и нейните външни лагери. Според информация, подадена от тях, темата за българските затворници в концлагерната система Маутхаузен-Гузендосега остава неизследвана.
д-р Андреас Салмхофер сподели с нас, че според административните документи на СС, 17 души са били регистрирани като български граждани. Въпреки това, предполага, че броят на лагеристите с български произход е по-голям. Неговият проект е в тясно сътрудничество с българското посолство, както и с учени, сред които проф. д-р Румяна Маринова-Христиди от Софийския университет. Въпреки интензивните им усилия, все още не са намерили български историци, които да извършат задълбочено архивно проучване по темата.
Поради трудностите в архивните изследвания, времевата рамка на проекта е отложена за зимата на 2025/26 година.Въпреки усилията на учените, все още не е направено задълбочено архивно проучване по темата. Множество източници остават неизследвани, а архивите сякаш пазят своите тайни. Но ние, водени от любопитство, се разровихме из тях и постигнахме някои наистина важни открития. Стъпка по стъпка, разплетохме нишката на забравеното минало, разкривайки нови детайли за българските затворници в Маутхаузен.
Марин Чуров (освободен през 1945 г.)
Посетихме местата, свързани с живота му – родната му къща, местното училище, където завършва основното си образование, и паметната плоча, на която е изписано името на баща му сред загиналите от селото във войните преди Втората световна война.
Срещнахме се с негови съселяни и близки, както и с кмета, които споделиха малкото запазени спомени за него и семейството му.
Марин Чуров (1917-2014) е роден в с. Красен, Русенско. Средното си образование получава в Русенската мъжка гимназия, а след това записва славянска филология в Софийския университет.
Когато избухва Гражданската война в Испания, той търси начин да замине със свои приятели. Възможност се открива чрез туристическа фирма, организираща посещение на Парижкото изложение. Той финансира пътуването си със средства, натрупани през годините от сирашката му пенсия.
След окупацията на Франция попада в плен и преминава през няколко нацистки концентрационни лагера, включително Маутхаузен и Гузен, където е подложен на нечовешки условия. Каменоломната на лагера, наричана "стълбата на смъртта", е място, където десетки хиляди затворници намират смъртта си. Чуров оцелява благодарение на поредица от случайности – среща с лагерист, който му помага да се премести на по-лека работа, както и намесата на Съюзниците, които предотвратяват масово избиване на затворниците в края на войната. В лагера Чуров прекарва около пет години, като е единственият оцелял от петима българи, депортирани заедно с него. В лагера активно участва в международното съпротивително движение. Освободен е на 5 май 1945 г. от американската армия.
След войната той постига успешна кариера като български дипломат, а негов потомък дори става заместник-министър на външните работи. Марин Чуров пише за своите свидетелства за времето, прекарано в нацистките концлагери в автобиографичната си книга „Съдбовни срещи с фашизма - с оръжие, с вериги, с фрак“.
Тодор Бонев (убит)
В търсене на сведения за друг участник в тази група – Тодор Бонев, посетихме с. Бабук, Силистренско. Роден на 16 октомври 1910 г., той завършва пети клас в местното училище, след което заминава за Силистра, където учи шивашки занаят. Активно се включва в обществения живот на родното си село. Когато започва набирането на доброволци за интербригадисти в Испания, местната организация тегли жребий. Тодор Бонев предлага да замине вместо изтегления човек, тъй като той има деца, а самият Бонев – не. Срещнахме се с негови близки и съселяни, които с обич и гордост разказваха за него.
В процес сме на събиране на информация за Асен Василев – доктора, както го знаят в родното му село Слатина, Ловешко. Имахме среща с негова племенница, която живее в Драгалевци. На предстоящата среща във Външно министерство ще присъства и нейната внучка Нина, която е имала лични срещи със сина на Асен Василев. Той е роден и живял във Франция, а неговите наследници изпратиха множество снимки, останали от него.
Д-р Асен Василев (убит)
Успяхме да съберем информация за Асен Василев – доктора, както го знаят в родното му село Слатина, Ловешко. Свързахме се с Държавния архив в Ловеч и получихме копия на документи, свързани с д-р Василев. Имахме среща с негова племенница, която живее в Драгалевци. На срещата ни във Външно министерство присъства и нейната внучка Нина, която е имала лични срещи със сина на Асен Василев.
Нашите проучвания доведоха до следните разкрития, позовани на спомени на сестрите на д-р Асен Василев- Цонка Конова и Иванка Пенева, както и от биографички бележки, предоставени ни от държавния архив в Ловеч:
Д-р Асен Иван Василев е роден на 16 декември 1910 г. в село Слатина. Той е петото дете на уважавания местен учител Иван Василев Попов – първият учител със средно образование в селото, ползващ се с всеобщо уважение. Майката на Асен е била селска домакиня.
Семейството има шест деца:
Васил, по-големият брат, завършва педагогическо училище в Ловеч и индустриална химия във Франция; по-късно е директор на обединение „Захарна индустрия“. Павел, най-малкият брат, е политически затворник, активен борец против фашизма и капитализма. След 1944 г. завършва Юридическия факултет и става търговски представител на България в Полша. Райна, най-голямата сестра, завършва педагогическо училище и работи като учителка в Слатина, но е уволнена от фашистките власти през 1940 г. Иванка и Цонка, двете по-малки сестри, не получават образование поради икономическите затруднения на семейството.
При трудните условия на капиталистическа България баща им не успява да осигури образование на всички свои деца. Асен завършва средното си образование в Ловеч (вероятно през 1930 г.). След това заминава за Франция, където живее брат му Васил, и записва медицина в университета в Монпелие.
По време на ваканциите двамата братя извършват тежък физически труд – участват в строителството на пътища и прекопаване на канали, работят като келнери, разпоредители в кина, чистачи на апартаменти и др. През пролетта на 1936 г. Асен Василев завършва медицина.
Същата година се включва доброволно в бригадирското движение в Испания, където участва в Гражданската война на страната на Републиката. Проявява изключителен героизъм и достига до звание полковник.
След края на войната оцелява и се завръща във Франция, където е арестуван от френското буржоазно правителство и интерниран в лагер. Там съпругата му ражда син – Жан, кръстен на дядо му Иван. След окупацията на Франция от Хитлер, интернираните са прехвърлени в нацистки концлагери. Съпругата на Асен успява да се укрие и остава във Франция със сина си. По-късно Жан се жени и има син.
От държавния архив в Ловеч получихме документ за сина на Асен Василев- Иван:
Лагерът Маутхаузен
По спомени на Марин Чуров, през есента на 1940 г. д-р Асен Василев, заедно с Тодор Бонев, Никола Вълканов, Рашко Руски и самия Чуров, е преместен в концентрационния лагер Маутхаузен край Линц, Австрия, след като преминава през няколко затвора, включително този в Лайпциг, където преди това е бил Георги Димитров.
Маутхаузен е лагер на изтребление. Затворниците са посрещани с бой и унижения. Лагерът е ограден с ток по оградите, а изход е имало само „през комина“ – чрез крематориума. Асен Василев е принуден да работи в каменна кариера, където затворниците носели огромни камъни нагоре по 160 стръмни стъпала. Неносещите достатъчно тежест бивали пребивани. Условията били нечовешки – непрекъснат студ, глад, ежедневни унижения, дезинфекция с голи тела на открито в студа, удавяния в басейна за къпане, убийства с тояги и постоянен глад.
През зимата на затворниците били давани налъми или оставяни боси. Умрелите и полуживите били товарени на ремаркета и изпращани за изгаряне в крематориума. Преди това златните им зъби били изваждани.
Смърт и памет
През пролетта на 1945 г., две седмици преди капитулацията на Германия, д-р Асен Василев, заедно с Никола Вълканов, Тодор Бонев и Рашко Руски, е убит в лагера Маутхаузен. Телата им са изгорени.
Днес д-р Асен Василев остава в историята като активен борец против фашизма.
Паркът в центъра на родното му село Слатина носи неговото име. Читалището в селото също е кръстено на него. Пред читалището е издигнат негов бюст. В университета в Монпелие има мемориална плоча с имената на възпитаници, загинали в борбата срещу фашизма — името на д-р Асен Василев е изписано със златни букви.
Йончо Пеков (убит)
Допълнителните ни проучвания установиха поне двама други лагеристи с български произход, които са били регистрирани като югославски граждани, но произхождат от село Градец, Видинско.
Свързахме се с Историческия музей във Видин, с кметството и читалището в с. Градец, откъдето получихме информация, потвърждаваща това твърдение.
Йонко Пеков, е убит в лагера заради златен зъб, който не може да скрие. Той е регистриран като загинал в Маутхаузен и името му е изписано на паметната плоча, издигната в центъра на с. Градец.
Петър (Пеко) Костов (оцелял)
Вторият лагерист с български произход, който е бил регистриран като югославски гражданин, е Петър (Пеко) Костов. Той е оцелял и се е завърнал, но все още търсим неговите наследници.
Николай Лазаров Вълканов (убит)
От Държавния архив в Пловдив очакваме данни за Николай Лазаров Вълканов и неговата политическа дейност в Асеновград.
Рашко Руски (освободен през 1945 г.)
Историческият музей в Пещера ни предостави снимка и текстове за Рашко Руски, а ние продължаваме да търсим неговите наследници
Д-р Андреас Салмхофер от Мемориалния комплекс Маутхаузен сподели с нас историята на Рашко Русев, един от концлагеристите:
НАЙ-ЗЛОВЕЩИЯТ НАЦИСТКИ КОНЦЛАГЕР "МАТХАУЗЕН" –
НАРЕЧЕН "БЪРЛОГАТА НА СМЪРТТА".
Като концлагерист във Франция, през 1940 година бях заловен от хитлеристките окупатори заедно с много други хора, събрани из домовете им или из улиците на градове и села във Франция, и бяхме закарани в най-страшния нацистки концлагер "Матхаузен", наречен "бърлогата на смъртта".
Още при входа на лагера бяхме спрени от коменданта му, на когото един СС подаде едно живо коте, което той захвърли върху телената мрежа, обкръжаваща от всички страни тази гробница на живи хора. Котето се залепи за жиците на телената мрежа и не мръдна...
„Ето, вижте добре...“ - се обърна комендантът към нас, – „който от вас се опита да избяга или се докосне до мрежата, ще остане на място мъртъв като това коте!“
А на тоя тон звяр с човешки образ искаше да ни каже: „Не се опитвайте вие сами да се отървете, ние сме измислили мерки за това – след като от каторжната работа и от глад и мизерия останете само кожа и кости, и тъй като тогава не ще ни бъдете вече нужни и полезни, ще бъдете наблъскани в специално построените за вас пещи за изгаряне /крематориуми/, от там само ще можете да напуснете лагера през комина във вид на тъмно-черен пушек“...
От главния вход ни поеха „капо̀вци“ – също затворници, обаче на които бяха дадени неограничени права – които с ритници и бой бяха ни закарали до дървените бараки, където трябваше да живеем...
От тоя именно ден започнаха за нас мъките и ужасите, на които бяхме безжалостно подложени... По стълбата от около 200 стъпала, наречена „стълбата на смъртта“, която води от лагера до каменната кариера, която представлява нещо като грамаден дълбок казан, ние слизахме по тая стълба, вземахме тежък камък на рамо и го изнасяхме горе в лагера... самата тази стълба е свидетел на зверските побоища и убийства от СС на хиляди невинни хора...
Аз говоря само за този лагер на смъртта, където бяха изгорени в крематориума около 200,000 от различни нации невинни хора...
Е, уважаеми господа от Бон, мислите ли, че дори и тая стълба, ко ято е напоена с толкова много невинна човешка кръв, която ако потече и стигне до вашия Бон, няма и помен да остане нито от вас, нито от цялата ваша пасмина... Дори и тая стълба не ще се съгласи с това, което вие желаете да направите – да се прекрати преследването на убийците на милиони невинни хора?!
Не, господа от Бон, това ваше решение могат да се съгласят само хора, чиито ръце са изцапани с невинна човешка кръв, които се страхуват да не се появи из някоя захвърлена архивна документ, който може да разобличи и вас самите, и затова бързате и искате да се преустанови преследването на убийците на много милиони невинни хора...
Не, господин Бухер, аз като концлагерист от 1940 до 1945 година до пълната капитулация на нацистка Германия, прекарал и изпитал ужасите на концлагера "Матхаузен", справедливо наречен "бърлогата на смъртта", аз протестирам дълбоко възмутен и ви казвам, че не съм съгласен, заедно с милионите мъртви, които не могат да се изкажат и да изразят своето възмущение, но които искате да вземете с подмятането, че са се изминали 20 години и по някаква измислена от вас давност да бъдат прекратени преследванията на убийците на милиони невинни хора. Не, и хиляди пъти не, господа от Бон, това не е търговска къща, която е фалирала, останала без капитал, и която след изтичане на известен срок, понеже няма какво да се вземе, опрощава и се заличава дължимото.
Не, господа от Бон, тук имаме работа с убийци на много милиони невинни хора, които убийци трябва да бъдат изправени на подсъдимата скамейка, да бъдат съдени за мръсните им нечовешки дела и осъдени на най-тежко наказание... Защото който се опитва да ги защитава, и сам той е такъв убиец като тях.
РАШКО РУСКИ
/бивш концлагерист в лагера на смъртта "МАТХАУЗЕН"./
гр. СОФИЯ, 9. II. 1965 г.
От държавния архив в Ловеч получихме много документи, сред които и едно поздравление от снахата на Рашко Руски до нейната свекърва по повод 100-годишнината и.
Page updated
Report abuse